понеделник, 22 Януари 2018 20:03 ч.

За смъртта и за нея

19.06.2016   |   08:25
Прочетена: 1128   |
Коментари: 2
За смъртта и за нея

Веселина Божилова е журналист с дълъг опит в телевизията, но и автор на десетки статии за централния и местния печат. Издала е четири книги, последните две в ИК "Жанет 45". Работила е в Телевизионен център-Пловдив, Пловдивска обществена телевизия, издателство "Летера", в момента е кореспондент на Информационна агенция БГНЕС за Пловдив.    

За смъртта и за нея    

    Той умря в една гореща нощ, която не успяваше да се отърси от лепкавите пипала на дневното слънце. Умря ей така - непредизвестено, неочаквано, внезапно. Никой не го очакваше, никой не мислеше предварително как ще го изпраща и как ще слага жалейки.

   Нищо такова нямаше в главите на близките му. Жена му живееше до неговото отиване на работа и след неговото идване от работа.  През останалото време давеше жаждата живот в бутилка водка. Пиеше я тайно - ту с вода, ту с кока-кола, ту със сироп от вишни - зависи какво имаше на разположение.

Сутрин, когато той тръгваше на работа, тя го гледаше замаяна, несъбудена от нощната забрава, и се луташе по нощница из кухнята, изпълнена с желание да му бъде от полза. Вареше му кафе - ту без кафе, ту без захар, ту без вода. Това беше нейното задължение. Неговото задължение беше да гледа какво вари тя, за да не стане беля. Никога не казваше нищо - най-много да прибави кафе, вода или захар. После го изпиваше, целуваше я за сбогом и отиваше на работа. Тя оставаше сама и бавно се отърсваше от пелената на нощното пиене. Към десет часа вече установяваше със сигурност, че се е опитала да му направи кафе без кафе. Към единадесет по този повод я обхващаше силна мъка и за да я заглуши, тя отиваше до магазина за нова бутилка водка. Докъм три успяваше да забрави сутрешния си пропуск. Към четири вече нахлуваха спомените за ОНОВА ВРЕМЕ - когато тя беше млада и красива. Много, много красива. Руса, бяла, слаба, с необходимите апетитни извивки където трябва, с дълги крака и унесен в самопредставата глас.

Той... беше такъв, какъвто си беше винаги - по-грозен от първия съпруг, по- нисък, по-черен. Тя беше принцесата, която изсипваше височайшата си благодат върху издънката там долу. Той трябваше да бъде благодарен, той трябваше да целува земята, по която тя ходи, той трябваше да моли Господ да бъде тя все така сляпа, че да обича НЕГО. Него, недостойния. Него, дребния и черния. Него, който осигуряваше парите за тока и парното вкъщи и за хляб, и за курсовете на детето, и за водка. Най-вече за водка.

   Той продължаваше да я обича. Коя друга да обича, освен тази хубава бяла руса жена, която снизходи в своя живот да погледне към него и да го дари с минути споделено мълчание, споделено легло и споделено дете. Той си запази четвъртото място. Преди него беше предишният живот, предишното дете и сегашното дете. Той беше онзи, който носеше парите и я изслушваше. Този, който я носеше до леглото, а преди това до банята, където държеше дланта си на челото , докато тя повръщаше, а после я миеше и я носеше, тежка и пияна, топла и дъхава, дъхава на парфюм и повръщано... Оставяше я нежно в леглото и я целуваше по челото, после седеше с часове до нея да я гледа и да си мисли какъв голям щастливец е да я гледа тази жена, когато спи, да може да я завива, да знае, че той е онзи, който ще е до нея, когато се събуди и поиска с дрезгав глас чаша вода.

   Той беше нейната чаша вода и го знаеше. И тя го знаеше. И двамата знаеха, че водата е блудкава и постна. Че има много по-добри питиета от водата. И още - че нищо не може да замени чашата вода, когато ти се пие чаша вода и нищо друго. Ако може - студена. Много студена.

   Той беше чашата много студена вода в нейния живот и тя го знаеше.

   А сега внезапно умря.  

   Все едно я изостави. То беше същата работа. Тя така го усети, той така си го помисли в оня кратък миг, когато успя да спре колата пред блока и да излезе от нея. Последната му мисъл беше за нея. Последната му грижа беше за нея. Дори се опита да падне на тротоара, а не на улицата, за да не го сгази някоя кола и да се превърне в травмираща гледка. Той си знаеше, че умира. Нещо в него беше доволно, че най-после свърши. Дори се изненада, че изпитва такова чувство. Веднага след като си го помисли, изпита угризение. И се опита да умре някак си тихо, без да го забележат, без да причини тревоги. Ако може, ей така да изчезне от тоя свят, без никой да разбере. Без тя да разбере.

   Нямаше начин. Отиде си тихо и прилично, точно както искаше, но тя разбра. Тя плака на погребението силно и истерично, тя припадаше и караше другите да плачат, тя страдаше безутешно и принуждаваше другите да крият очите си. Нямаше как да изчезне от нейния живот ей така, при положение че отнасяше всичките основи. Той просто искаше да спести болката, защото я обичаше. Тя плака много, тя викаше, тя уверяваше всички, че той е бил много добър човек, тя превърна цялото погребение в собствено шоу.

   Това всъщност не беше толкова лошо. Докато тя играеше в новопоставеното си шоу, той лежеше в ковчега и изглеждаше като заспал.

Спокоен, умиротворен, затихнал, доволен. Сякаш се извиняваше, че причинява цялото това главоболие.

И сякаш се извиняваше, че изглежда доволен.  

   Тя умря малко след него. До края си смяташе, че това неговото си беше живо предателство. Дори преди смъртта си тя не му прости.


Топ новини
Читател: Скочих в локва заради неправилно паркирани коли
18.01.2018   |
18:15   |
1002
Коментари: 0
Пловдивчанин се оплака в редакцията на в. „Марица“, че му се е наложило да скочи в локва заради неправилно парклирали коли. Случката се разиграла в четвъртък...